Средновековното отношение към богатството и бедността
Християнската църковна теория приканва към отвод от разкоша и светската суетност. Това било изключително настоящо през Ранното Средновековие; но и по-късно, през ХV век, „ подражанието на Христос “ се считало за симптом на високо религиозно съзнание. От гледна точка на християнския морал бедният човек се чувствал по-защитен от богатия. Така, да вземем за пример, съгласно традицията на средновековна Европа, градът бил задължен да се грижи за тези, които са попаднали в трудна житейска обстановка и били лишени от всичко.
Благодарение на научната активност на френския медиевист Еманюел Ладюри имаме възможността да разгледаме проблема от гледна точка на жителите на юга на средновековна Франция. В монографията си „ Монтаю: едно окситанско село “ историкът употребява материали от църковните процеси против еретиците-катари – в правосъдните протоколи се преглеждат най-разнообразни въпроси от всекидневието.
Християните и еретиците-катари, живеещи в Монтаю, както и техните съседи от региона, смятали благосъстоянието за извънредно недопустимо. Така, да вземем за пример, катарският енорийски предводител Клерг на процеса показва явно неодобрение от помпозните церемонии. Сватби, световна власт, земя и пари – всичко това било създание на дявола. Традиционните християни не били толкоз радикални, но и те смятали че богатството е неминуем източник на грях.
Какво се възприемало като благосъстояние? На първо място, земевладението и властта, другарските и сеньорно-васалните връзки, също въздействието и знанията. За безпаричен човек можело да се смята оня, който бил лишен от една от представените характерности.
Иронизирайки тези схващания, Жак Фурние, бъдещият папа Бенедикт XII, по време на разпита на катара Клерг по този начин дал отговор насмешливо на молбата му да заяви имената на тези, които го предали: „ Да ви оповестя имената на тези, които са донесли за вас? Как по този начин? Та нали това е прекомерно рисково за бедните и беззащитни хора, които са ви обвинили. Помислете, Клерг, за богатството, което съставлява вашата мощ, за вашите познания, за онези съществени закани, които вече сте изрекли, за многобройните си другари “.
„ Беден “ в смисъл на „ нямащ “ се възприемал в малко по- различен смисъл. Думата „ паупер “ била подобаваща да опише бедняк, друмник или селски дрипльо. Обикновено под „ дрипльо “ се разбирал човек, който се оказвал на дъното на обществения живот, без стопанство и добитък, а освен това и без поминък. Беден можело да бъде и човек, чиято къща била конфискувана по решение на Инквизицията. Към селските сиромаси спадали и слугините, пастирите, ратаите и малолетните. От общата маса на популацията в селските региони тази категория била 20-25%.
Но надалеч не всеки, който считал себе си за безпаричен, можел да разчита на подаяние. Милостиня се предоставяла единствено на просяка по статут, който заслужавал поддръжка. Зле обезпечения земеделец не бил смятан за бедняк.
Обаче, без значение от всички отрицателни настройки към богатството, бедността също не била образец за подражателство. И ако разкошът, с който разполагала църковната организация, предизвиквал остри рецензии, хората били по-снизходителни към светското благоденствие – то се считало за по-приемливо спрямо църковното.
„ Нали свети Петър оставил жена си и децата си, нивите и лозята, и цялото си имущество, с цел да последва Христос.. “ – припомняли жителите на Монтаю както на себе си, по този начин и на църковниците.
Следвайки тази видимо „ обективна “ идеология обаче, еретиците, умишлено или не, подкопавали основите на тогавашното общество, подривали структурите на страната и в края на краищата я отслабвали пред лицето на външните врагове. Затова били изпращани на кладите – и откакто се избавила от тяхната болест, Франция единствено след към век станала най-силната европейска страна, пример за подражателство на всичките си близки и по-далечни съседи.
–
